И като минавам покрай „Иван Шишман“ 39, гледам там много народ, събрали се на погребението на ген. Коста Георгиев, когото комунистите застреляха пред „Свети Седмочисленици“. Това прочее в същия ден на атентата в Арабаконак, у вторник. А днеска в четвъртък му е погребението, в „Св. Неделя“. Гледам пред къщата и министър-председателя Цанков, тъкмо излезна от вътре и говори с некого. Аз бех решил след тия курсове със Сливенското настоятелство да си ходим вкъщи, че тъй или иначе бая пара се изкара за днеска, но си викам: „Чекай да отидем до „Св. Неделя“ да позяпам малко погребението. Държавни мъже, братче, и прочее.“ Понеже ги видех и други министри тука. Па и много народ се е събрал. Където има много народ, аз обичам да ходим. Интересно ми е. А вкъщи какво да правим? Да се разправям с жената, най-много кокошките да гледам. Та отидех на „Св. Неделя“ да чекам шествието. Първо дойдеха военните, охранителната рота, и отцепиха площада. По едно време се зададе и шествието. Мале, бая народ. Поне 500 души се събрали на погребението. Цанков, министрите, генералитетът... Само Царя го нема. Що го нема?
         - Той сигурно по-късно че дойде - разправя Пането. - Специално, един вид. Това е цар, не е баба Гана от мегдана! Нема с министрите да върви.
         - Я дойде, я не - вика Комуната. - Той е днеска на погребението на своите спътници от Арабаконак. Първо ще ходи на погребението на ловеца си в Бели Искър, после на това на Делчо Илчев в „Свети Седмочисленици“.
         - Че дойде за генерал Георгиев - поклатих глава аз.
         А през това време тълпата влиза в църквата. И пак българска работа, нема никога да я сбъркаш! Хем тия са високопоставени хора! Високопоставени или не, като стана тапа на входа, некои, за да изпреварят другите, не чекат отпред на алеята и стълбите към площадката, ами цепят отстрани през градинката, дето тъкмо я бяха разкопали, прескачат през оградата и от там рипат на площадката пред църквата, и ей ти ги на вратата! То по тая причина отпред на входа стана чудо, всичко се блъска, хората едвам-едвам влизат. Ако беха германци, щеха да си стоят на местата и да влезат три пъти по-бърже. Но не, братче, Ганю е изобретателен! По едно време си викам: „Дай де се включим и аз, нема да можем да влезем, егати!“ Комуната и Пане казват: „Ти си луд, къде че се буташ в тая страшна блъсканица! Дай да ходиме до Банята да ядеме кебапчета!“ Но аз искам да видим опелото. Прецапах през градинката, скочих на площадката и малко по малко влезнах. Викам си: „Че бутам буржоата, хак им е!“ Обаче па и буржоата се бутат, не са вчерашни! Хеле накрая влезнах, но вече един от последните, близо до входа останах. Едвам виждам олтара от това место. Отпред застанали митрополит Стефан, министрите и семейството. Тръгна един човек - висок, слаб, в черно расо - да им раздава свещи. Това е тукашният клисар, аз съм го виждал и друг път. Но Царя го няма. И тия се бавят. Чекат ли го, какво? Голема тъпканица, мани мани, нема къде яйце да падне! Всеко те тъпче по краката, като че ли си ти некой дървен истукан. Много задушно, не се търпи направо, не моем да издържим тука! Не моем да останем. Че се задушим! Интересно ми е, но не моем да издържим. Язък! Бех се нагласил да видим тая служба. А па и Царя го нема. Аз исках него да го видим, да видим как изглежда след атентата. Спомням си го с разкървавен нос... Но него го нема. Само къде се разкарвах, вместо да си отидем всъщи. Ония двамата беха прави. Какво се бутам тука? Я да излезем да изпушим една цигара и да вземем малко въздух.
         На излизане пак видех голям взор, но нали вече не влизат хора, па и аз бех близо до входа, хеле измъкнах се! Ааа, че хубаво нещо бил най-обикновеният природен въздух! Поех дъх с пълни гърди и направо като новороден се почувствувах. Запалих с кеф една цигара. Па в същата минута ме хванаха угризенията и си викам: Гледай какъв хубав въздух, заради него излезнах от тая задушна църква, а сега сам си го тровим с тия пусти цигари! Аз нема да търпим това повече, че проявим воля и че ги откажем!
         После си викам: Не, че проявим воля утре. И утре е ден. Светът нема да свърши до утре, не бой се! Винаги има време кога да проявиш воля: утре, вдругиден, по̀ вдругиден... Животът е дълъг... И как си мислим така и съм се обърнал с гръб към църквата и си пафкам с големи угризения цигарата: БА-А-АМ! Мани мани, вълната ме блъсна отзад и ме събори на земята на неколко крачки нататък. Като пиле летим! Гледай впрочем тогава как се случи: ако не бех излезнал да палим цигара, щех да се умрем вътре. Или кой знае какво щеше да ми се случи. Цигарите ми спасиха живота тогава. Ето, факт!... Ааа, това беше нещо страшно! Върху ми се посипаха прах и отломки, и некакви дребни парчета камънак - като чакъл. Изглежда некой по-голем камък ме тресна отзад по гърба, понеже яко ме заболе. Отстреща на Духовната академия с тресък й се строшиха прозорците. Войниците, дето беха наседали на оградата на градинката, всичките изпопадаха на земята. Около тебе свистят парчета камънак и тухли, а чакълът свири като куршум във въздуха, сякаш го изстрелват от картечница. Аз се притиснах към земята и си закрих главата с ръце, барем там да не пострадам. По едно време вдигнах очи - гледам южното кубе го нема, а над него се издига 20 метра черен пушек. Централното кубе разбито и килнато на една страна. Вече нищо не лети, освен прах и мазилка. И никой не излиза от църквата. Тогава вече си даваш сметка какво е станало, като ти мине тая мисъл - никой не излиза! Тя дими, пуши нагоре, надоле половината срутена, и никой не излиза! Викам си: „Край, правителството падна! Коста Янков че вземе властта! Ония са избити вътре! Чудно какво ли че стане сега?“ И в тая минута от входа излезна една жена! Войниците като я видеха, втурнаха се към входа, па и аз с тех. Входът затрупан, плочата над него паднала и затиснала един човек, от който се виждат само рамото и ръката, и некакъв друг, от който се виждат само краката. Кой знае дали нема некой отдолу, от който па нищо не се вижда. Подполковникът, дето командваше почетната рота, заповеда:
         - Наредете се в индийска нишка и разчистете камъните от входа, от ръка на ръка!
         Така и направихме. Ония отпред вземат камъните от входа и от ръка на ръка ги предават нататък, докато разчистиха проход на хората отвътре да излизат по-лесно. И те почнаха да излизат, целите в прах и мнозина с кръв по лицето, понеже камъните от купола им разбили главите. Дойдеха и други хора да помагат, първо пожарната, после и роднини, идват да си търсят близките. Настана голема бъркотия. Войниците и пожарната пробиха път и почнаха да изнасят от вътре трупове и агонизиращи, много ранени - един по-леко, друг по-тежко, - който е излезнал жив и здрав от църквата, бега в безредие по улиците, навсекъде се щурят хора, тия, дето можеха да вървят, тръгнаха към аптеката на Пенчев отсреща, там стана страшен калабалък, но мнозина са ранени и требва да се карат до болницата, товарят ги на коли и файтони, аз отидех до омнибуса и викам:
         - Давайте ги тука. Че ги закарам до болницата. Само кажете коя.
         Шефът на ротата дойде при мене, вика:
         - Аз съм подполковник Маринополски, командир на почетния отряд. Карайте ранените към Александровската болница, там още не е пълно.
         Те напират да тръгваме, братче, роднините им сиреч, но на мене омнибусът ми не е докрай пълен, може още хора да побере, казвам „Чекайте да качиме и други ранени“, а те викат: „Тръгвай, тръгвай, ще ни умре в ръцете!“ И аз тръгвам, къде че ходим! Те плачат, мани, страшна работа! Добре че омнибусът се пълни бързо! Добре в известен смисъл. Завъртех няколко курса до Александровска болница, а по улиците страшна бъркотия - хора се щурат насам-натам, файтони, автомобили, че по едно време се появиха тичешком и некакви военни колони. Блокада! Аз свирим през целото време, па и на мене ми свирят, как не сгазих некого, и аз не знам. Е, поне щех да го закарам веднага до Александровската болница. Веднага прочее е силно казано, понеже поради тая чудовищна бъркотия аз едвам пълзим из града. По едно време, докато товарим следващата партида, тъй да се каже, от „Св. Неделя“, гледам шефа на пожарната Захарчук застанал в средата на площада и вика към файтоните и колите:
         - Не карайте вече към Александровска болница. Напълнила се е. Карайте към Дивизионната.